Е8 – Рекордът!

Поставяне на най-доброто време по Българската част на Европейския маршрут Е8.

Записано GPS проследяване.

Какво представлява Е8?
Това е международна пътека, която тръгва от Ирландия и завършва на турската граница. Българската част е дълга около 420 км и преминава през Рила и цялата дължина на Родопите. Стартира от Боровец и завършва в центъра на с. Мезек. Теренът на места е изключително тежък, а общата денивелация, която се изкачва, е малко над 11 000 метра. Пътеката преминава през няколко области, национални паркове, планински траверси, диви и обрасли пътеки, села, градове, проходи и какво ли още не …

Защо Е8?
През България минават три международни маршрута – Е3 (Ком-Емине), Е4 (През петте планини, от Драгалевци до гръцката граница) и най-малко познатият за мен и единственият, който не съм правил – Е8. Този маршрут обаче е толкова непознат и див, че изискваше много специална подготовка.

Подготовката
Бях изправен пред сериозно предизвикателство – нямаше много хора, от които да мога да черпя опит, а и информацията в интернет беше оскъдна, особено що се отнася до скоростно преминаване на маршрута. Ето защо цялата подготовка започна от много далече, няколко месеца назад. Сглобявах маршрути, чертаех карти, опитвах да разгадая до къде може да стига кола, за да получаваме съпорт. Планът беше за октомври и не знаех кои хижи ще са отворени, а и времето по това време на годината е много непредсказуемо, така че трябваше да се подготвя с различни видове дрехи, за да съм готов за всякакви условия. Тук обаче исках да го направя по-различно – исках да не съм сам. Исках приключението да бъде пълно. И така се появи Стоян Стоянов – Стоянски! Не се познавахме добре, но знаех, че е невероятно „куче“, т.е. захапва крайната цел и не пуска без значение от болката и дискомфорта, през който ще преминем, а бях сигурен, че такива ще има и имаше, много, дори нямах идея през какво ще преминем. Стоян веднага се съгласи. Целта беше да имаме помощ по трасето, предимно в лицето на родителите ми, които отново подготвиха караваната. Така започна нашето няколкодневно пътешествие. Бях приготвил много повече багаж от стандартното за подобни приключения – топли дрехи, къси дрехи, техника, осветление (денят беше къс и много време движихме на челници), няколко резервни осветления и какво ли още не. Багажникът ми беше пълен до край с големи кутии, подготвени за всякакви ситуации.

Каква беше целта?
От самото начало със Стоянски знаехме, че ще трябва да прескочим собствените си възможности, за да успеем. Само няколко месеца преди това рекордът беше подобрен от Влади и Иво с време от 5 дни и 16 часа. Маршрутът беше твърде непознат, за да правим „тънки сметки“ и просто знаехме, че ще дадем всичко възможно от себе си, а после и още малко!

Дните преди старта
Първоначалната идея беше да тръгнем на 4ти октомври, но времето рязко се влоши и трябваше да изчакаме следващия удобен момент. Затова избрахме 9-ти октомври. Вече нямаше време за повече отлагания, тъй като ни притискаха други събития и отпуски. Реших да направя една последна тренировка в последния петък преди старта. Всичко изглеждаше наред и без никаква индикация падам на земята от остра болка в прасеца и дори не успях да се прибера пеша. Това много ме притесни – имах само 5 дни до старта, а изглежда бях развил контузия. Още на същия ден вече бях минал през личния лекар, започнах физио процедури, слагах ледени компреси по 5 пъти на ден, мажех зоната с какво ли не, плувах, разтягах, ходех през ден на масажи, само и само да почувствам някакво облекчение. Когато дойде вторник – денят преди старта, болката все още беше там, но не можех да се откажа. След всичката подготовка и планиране, отказът щеше да ме смаже психически. Реших да рискувам.

Потеглихме към Боровец, където вече се чакахме със Стоян. Имах идея да плувам няколко часа преди старта, за да опитам още повече да отпусна стегнатия мускул, но за съжаление всичко беше затворено по това време. Хапнахме доволно вечерта. Нещо, което всъщност правех и последните дни, като внимавах с какво се тъпча, не исках да товаря организма с празни калории и тежка храна. Пръснахме багажи навсякъде, приготвихме раниците така, че, когато се събудим, само да ги грабнем. Аз разтегнах леко преди сън и легнахме към 21:00, защото в 02:00 трябваше да сме станали и в 03:00 да стартираме. Още тук дойде и първият проблем – не можехме да заспим, вълнението беше прекалено голямо.

Ден 1 – Старт на Е8
Дългоочакваният момент на старта дойде. За съжаление, успяхме да поспим само три часа и станахме вече леко изтощени, а пред нас предстоеше ВСИЧКО! Събудихме се, облякохме се, грабнахме раниците и поехме към старта. Не е нужно да споменавам, че през октомври в 03:00 в Боровец беше доста студено. Първата ни цел бе да качим връх Мусала от Боровец, което бяха едни 10 км с над 1600 м положителна денивелация. В главата ми не спираше да се върти въпросът „дали ще започне да ме боли, ще успея ле да издържа“. Забавихме се малко и потеглихме от старта в 03:10.

Тук адреналинът много се усещаше, и въпреки че не бяхме спали, започнахме да се чувстваме заредени. Независимо от това се опитвахме да не натискаме излишно нагоре. Знаехме, че всеки един натиск после ще бъде платен скъпо. Целта беше да държим средно темпо, имахме места, на които да можем да вдигнем и по-висока скорост.

За около три часа бяхме стигнали върха, все още чувствайки се свежи. Единствено леко усещах болка в прасеца, но нищо, което да ме забави дори. Почувствах се по-добре от този факт, но спускането от връх Мусала започва доста технично. Никой от нас не беше минавал през този маршрут, а до Белмекен не знаехме какво да очакваме. Спускахме много внимателно, защото една грешна стъпка и щяхме да направим много сериозен фалстарт. Мислехме си, че Рила е най-техничният терен (колко сме били заблудени само). Тогава обаче дойде и първият момент на истинско щастие – изгревът, който се показа, докато слизахме и качвахме връх след връх с всички гледки около нас. Настроението рязко се покачи, седнахме дори за по един сандвич, защото няколко часа бяхме катерили и богатата закуска вече бе изхабена. Всичко около нас светеше оранжево. Лесно мога да кажа, че това беше един от най-красивите изгреви, които съм виждал някога.

Това катерене на връх след връх продължи още няколко часа. За съжаление, Стоян на няколко пъти усука глезен и виждах болката в очите му. Той дори избра да накисва целия крак в ледените реки и локви, за да притъпи болката. Все пак беше самото начало и още не се бяхме „напаснали“ и не знаех как точно да реагирам, но ето тук той показа това, което споменах по-рано. Той просто стисна зъби и продължихме. Целта ни беше Белмекен – там щяхме да имаме ясна представа за състоянието си и да решим как ще продължим. Имахме избор за пътя към язовира и ние избрахме да пуснем много стръмния и техничен баир към спортната база, но с идеята да спестим два километра отгоре. Спускането наистина беше доста сериозно, но успяхме да стигнем язовира, където ни очакваха и родителите ми, вече разпънали всичко за нас. Чувствахме се леко изтощени и макар да искахме да бъдем по-бързи, трябваше да се спрем за кратка почивка, да хапнем и да сменим дрехите си, защото времето се беше затоплило.

Тук сложихме и асфалтовите обувки, защото ни чакаха много километри по твърда настилка – най-дългия асфалтов участък по целия маршрут на Е8. Това беше и моментът, в който можехме да вдигнем скоростта. Успяхме да минем следващите 20 км доста бързо, бяха предимно по асфалт. Трябваше да бягаме на моменти до трафика, но Ком-Емине ме научи да не изпитвам страх от това. Разбирам, че може да изглежда рисково, но имахме опит как да бягаме по главния път без да застрашаваме нашия или живота на участниците в движението. Всъщност ние нямахме и избор, това беше маршрута. Стигнахме до гара Аврамово и от там започна едно рязко и много стръмно изкачване до селото. Бяхме изхабили доста сили по асфалта и определено вече се усещаше недоспиването, а всъщност дори не бяхме и на половината от предвиденото за деня. Изкачихме се до село Аврамово, там отново ни чакаше съпорта, защото много дълго време след това нямаше да ги видим. Вече бяхме преминали Рила и навлизахме в Родопите.
Хапнахме набързо, напълнихме раниците с провизии, сменихме отново тежките обувки, защото от тук нататък теренът щеше да е само пресечен, заредихме каквото можем, взехме и резервни батерии, резервни челници и потеглихме. Теренът от селото започва с дълго и леко изкачване, не можеше да става и дума за бягане нагоре. Това би било огромно разхищение на енергия. Целта отново бе да пазим добро темпо, без да хабим много сила. Усетихме ли, че започваме да натискаме, веднага намаляхме. Тази стратегия в началото е доста трудна за спазване, но когато вече сме изморени, изглеждаше по-лесна.

Стигнахме до местността преди з. Велийца, но ние нямахме работа там. Набързо изядохме по един сандвич и хванахме към следващата ни главна точка – именно местността Каратепе. Видяхме табела, на която пишеше, че имаме 9 часа до там, много сериозно се шокирахме. Бяхме силно незапознати с пътя до там. Безкрайно прашен път, който в началото беше нагоре и надолу, а после стана силно равен, много дълго време. Имахме да изминем над 30 км по този път, а нямахме идея, че в продължение на 6 часа няма да намерим никаква вода. В един момент започнахме да се отклоняваме от пътя, но всяка една чешма беше пресъхнала. Стана нощ, вече бяхме на челници, започна рязко да става хладно, а ние бяхме по къси гащи. Много време след това случайно видяхме малка табела, на която пишеше „вода“, и се спуснахме към някакво дере, където видяхме, че по една тръбичка тече много слабо вода, но беше достатъчна, за да ни съживи малко.
Към 10:00 (за 5 часа) успяхме да стигнем Каратепе, където родителите ми вече бяха паркирали караваната, приготвили храна и топли дрехи. Бяхме ударили стотен километър, но за нас все още не беше краят на деня. Забавихме се около 20 минути в топлата каравана, а когато излязохме, усещаше се МНОГО студен. Усещахме се изморени и мен веднага ме втресе, но се събрах бързо. Трябваше да изляза и да започна да движа.

Първият километър беше кошмарен, ходех и треперех, часът бе 22:30, а ние тепърва потегляхме за още едни 20 км до яз. Голям Беглик. Теренът до там беше равен, наистина равен, но равен с камъни, не можехме да се затичаме изобщо. Всъщност вече нямахме и сили, а последните 10 км бяха много студени, с всяка крачка към язовира студа ставаше по-голям. Бяхме облекли каквото имаме по нас заедно с шапки, ръкавици, бъфчета и пак усещахме студ. А на моменти имаше смразяващи течения, които просто ни сковаваха на място, но знаехме, че трябва да продължим. На няколко пъти минахме покрай стада с кучета, които лаеха около нас, но честно казано със Стоян вече толкова бяхме изтръпнали, че изобщо не ни пукаше. Около 2:30 стигнахме язовира. Там беше и караваната, в която ще спим. Бяхме толкова изтощени, че дори не вечеряхме. Нямахме силата даже да се изкъпем. Просто се съблякохме, изпихме по един магнезий, упсарин Даи легнахме да спим. Имахме крайно недостатъчно време за сън. Километрите бяха 123, бяхме изкатерили над 4200 метра положителна денивелация и движили почти 24 часа. За мен това бяха над 10 000 калории.

Strava активност за ден 1 / Боровец – яз. Голям Беглик

Ден 2 – Окей, старта не беше идеален, но няма как да стане по-зле
Планираният старт в 06:30 не се получи, защото тогава се събудихме. Чувствахме прегазени от влак и ни трябваше малко време да се съвземем след тези близо 125 км. Трябваше ни и време да си направим добра закуска. Това за нас е много важна стъпка, защото подобна закуска ни дава сериозен старт и ни държи поне в следващите 2 – 3 часа като енергия без да имаме нужда от друга храна. Облякохме се, заредихме раниците отново с пресни провизии. Въпреки, че бяхме спали отново само три часа, особено след вчерашния ден, чувствахме се някак си заредени. Ходихме дълго време покрай язовира и не виждахме покрай нас каква красота е…нещо, което се забеляза на сутринта. Ходихме и притичвахме няколко километра по асфалт, докато си пускахме „сторитата“ с информация за предишния ден. Все пак бяхме ангажирали цели събития и трябваше да имаме „връзки с обществеността“.

Тъкмо се чудехме къде почва този родопски живопис, за който сме чували – защото през последните 50 км вървяхме по прашни и равни пътища, и този живопис дойде и то как. Рязко сцената се промени на криволичеща пътека през паднали дървета и камъни и така няколко бавни километра, докато не стигнахме и до пресъхналия язовир „Широка поляна“. Имаше някаква специална красота около това място. По това време имахме възможност да ядем в движение, но решихме да спрем за малко, само за да се порадваме на гледките.

За разлика от предишния ден, тук вече бяхме заобиколени от чешми. Доста често минавахме и мокрихме лицето и краката, за да ги охладим и продължавахме. Движехме доста добре. Веднага след това започнахме да катерим и хижа Орфей, а аз вече сякаш бях забравил за болката в прасеца. Сякаш след толкова много километри, тази болка изчезна. Стигнахме и хижата, там искахме да си вземем нещо за ядене, защото не искахме да хабим сандвичите – имахме доста време до следващата точка за съпорт. Днешния ден беше с много малко такива точки.

От там започнахме много добре да спускаме към Тешел през резерват Кастракли. Супер красивото място, бягахме почти през цялото време, НО на около 5 км преди Тешел, където родителите ми ни чакаха, започнах да усещам позната болка. Но не беше тази в прасеца, а в коляното. В рамките на 3 км тази болка се засили рязко и това много ме стресна. Знаех какво следва. Знаех, че ако продължа, просто ще ме среже рязка болка и ще падна на земята. А от там ще започна да накуцвам. Ето защо спрях да бягам и започнах да внимавам дори как ходя. Всяко сгъване на крака започна да се усеща с лека болка. Обясних и на Стоян каква е ситуацията и как мога да ходя, мога и да катеря, но при спускане надолу започна да се усеща болка и не мога да си позволя да рискувам, дори и това да значи да съм доста по-бавен. Честно казано това доста ме разочарова и се чудех как да реша този проблем. В никакъв случай обаче не ми минаваше и през ума да се отказвам.

Стигнах леко накуцвайки до съпорта. Родителите ми леко се втрещиха, когато ме видяха, но те също не искаха да се отказвам и щяхме заедно да намерим решение тук. Останахме малко повече на пункта. Използвах всичко, което имам в арсенала – леден спрей, леден компрес, масаж, разтягане, олепяне и какво ли не още не. Поех дълбоко дъх и тръгнах с бързо ходене към Триград. Това бяха около 11 км по асфалт, но стръмен асфалт, особено в края. Ама наистина стръмен, дори за колите беше трудно да го изкачват. Всъщност не мисля, че бях виждал по-стръмен асфалт някъде. Там така или иначе не можех да бягам и контузията реално не ми пречеше докато катеря. Стигнахме Триград, там ни чакаха родителите. Споделиха, че никога не са карали по толкова екстремен път, особено с каравана. Там беше и последното място за помощ по трасето до края на този ден. Тук за първи път имахме и помощ от външен човек в очите на Росица Стефанова. Тя е една от най, а може би и най-добрата ни ултра бегачка. Невероятно е да наблюдаваш с каква лекота катери бруталните баири и нищо не я бута. Планът беше да тръгнем към 15:00 от Триград. Тръгнахме обаче в 17:00, но нямаше как, трябваше да продължим. Чакаше ни много дълго катерене до връх Орфей. Не забравяме, че вече беше есен и точно тази част на Родопите беше затрупана с всички цветове, газехме в реки от шарено. Стигнахме Чаирски езера доста бързо. Опитвах да движа пред Стоян и Росица, за да имам преднина, когато започнем някакво спускане, където заради болката в коляното бях доста бавен. Тук беше моментът, в който много сериозно се усещаше вече липсата на сън. Започна да става тъмно и извадихме челниците. Спускането към Мугла си беше истинска мъка за мен, защото се спуска рязко надолу и по натрошени камъни. Стигнахме все пак до селото, напълнихме бутилките с вода, хапнахме по един сандвич и започнахме голямото катерене към върха. Беше безкрайно, а аз се усещах как заспивам. Само ходех и се опитвах да не си затварям очите. На моменти просто сядах до някой камък, затварях очите за 30 секунди, ставах и продължавах.

След известно време стигнахме върха и там започна истинския кошмар. Безкрайно въртене около върха, без ясна пътека. Постоянно трябваше да гледаме къде точно се намираме, а после започна и голямото спускане по камъни, където щеките бяха най-добрия ми приятел. Малко преди х. Перелик направих излишно спускане, което доведе и до излишно качване до хижата. Знаех, че следва дълго спускане по асфалт, където Стоян и Роси ще са доста по-бързи и ето защо гледах да дръпна колкото мога.

Минах хижа Перелик сам и се опитвах надолу по асфалта да движа бързо. Дори притичвах по странен начин, в който не свивах крака. Вече беше наистина късно, а бяхме след 90ти км за този ден. Както слизах по асфалта, в далечината видях челник. Момиче беше дошло от далече да ни види как се движим. Стоян и Роси бяха останали назад и аз и мистериозното момиче походихме няколко километра, говорихме безсмислени неща, но беше голяма помощ за мен. Вече беше след полунощ и наистина заспивах. Всъщност тя ни носеше и кока кола, това успя малко да ме вдигне. Асфалтът свърши, а тя се качи в колата и си замина, нямах идея на къде и как, силно се надявам да не съм халюцинирал вече, не би трябвало. Продължих с последните 7 км към Пампорово, където беше финалът за деня. Толкова много исках да сме там преди 00:00, а наближаваше 02:00, отново бяхме изкарали над 20 часа на крак. Бях минавал този участък и си го спомнях като равен, но не знам защо, всъщност имаше доста катерене и към 2:30 успях да стигна до хотела в Пампорово. Там ме чакаха и родителите ми, вече приготвили всичко нужно. Над 48 часа не съм се къпал и ми беше нужен душ, въпреки че нямах сила. Успях да се изкъпя за бързо, докато си свалях раницата и опитвах да ям, колкото и да не се чувствах гладен. Легнах и за първи път заспах на момента. Стоян пристигна 20 минути след мен, той направи същата схема. Бяхме размазани, а всъщност нямахме и идея какво ни предстои.

Strava активност за ден 2 / яз. Голям Беглик – Пампорово

Ден 3 – Това май наистина ще е много трудно
Събудихме се в нормално легло – прекрасно, но всъщност отново бяхме спали само 3 часа. Минахме през цялата процедура с кафе / закуска / зареждане на раница. В моята раница носех повече спрейове и мазила, отколкото храна. Това я правеше значително по-тежка, но трябваше да съм готов за всякакъв сценарий, вземайки предвид състоянието на крака. Дори нямахме време да изпием кафето и тръгнахме с него в ръка. Началото на този ден също започна добре, даже успявахме да подтичваме. Стисках зъби и тичах.

Бързо стигнахме Рожен. До там беше стръмен асфалт, но със Стоян хванахме много добро темпо и не спряхме никъде, просто натискахме. Районът беше тотално непознат и за двама ни. Минавахме през хижи, черни пътища, други хижи, поляни, пътеки, пейзажът постоянно се изменяш. Беше красиво и така до около 40ти км, където получавахме и първия съпорт. За този ден щяхме да имаме само два такива, просто никъде другаде не намерих начин за стигане с кола.

На едно място се оказа, че е имало бая километри по черни пътища, за да стигнат до нас. Там спряхме за няколко минути, донесоха ни омлети и други вкусотии. До този момент бяхме изхабили значително енергия и знаехме, че по-късно безсънието отново щеше да ни удри. От тук започна и частта, за която не подозирах, а именно – бруталния терен по и около „Родопското конче“. Супер красиво, но с много стръмни и технични изкачвания и спускания, такива, които те бавят допълнително. Имахме доста време за обсъждане на какви ли не теми. Бяхме решили този ден да сме по-често един до друг, защото вече мозъците ни се бяха изпържили и разговорите ни зареждаха.

В ранния следобед вече ни се спеше и осъзнахме, че и този ден ще е дълъг. За беда нямахме и ни най-малка представа какво всъщност ни чакаше. В един, някъде около Сини връх, ни изненада цяла компания бегачи (Иваничка, Рангел и Димитър), дошли да ни помогнат за следващите няколко километри.

Всичко вървеше много добре … докато не вървеше. Допуснах и първата голяма грешка с маршрута. Започнахме да катерим връх, който трябваше да има подсичаща пътека, но така и не я открихме. Спуснах огромно дере, защото бях сигурен, че е там. В последствие трябваше да изкачим дерето отново и пак да започнем да катерим върха. Бяхме изгубили приблизително 40 – 50 минути, което за нас беше адски много. Костваше ни и доста усилия, защото трябваше да катерим по камъни и клони, често и с ръце. Стана тъмно, нашата компания си тръгна и ние със Стоянски отново останахме сами. Навлязохме в някакъв парк, около нас постоянно тичаха животни, светеха очи, чуваха се стъпки, минаваха около нас, но тук колонката помогна, за да държим всичко настрани. Часове наред катерихме и слизахме баири, нямах идея къде се намираме. На няколко пъти се откриха невероятни гледки към Асеновград и Пловдив през нощта. В един момент стигнахме малко селце с името „Жълт камък“, което за нас означаваше, че не предстои доста асфалт. Наистина имаше асфалт и то надолу. Можеше да се тича и то много бързо, но вече никой от нас нямаше сила. Краката ни бяха толкова подбити, че всяка стъпка се усещаше с болка. Опитвах да ходя по-бързо, но сякаш натисках прекалено много. В един момент излязохме на главния път. Беше през нощта и нямаше почти никакъв трафик. Опитахме да вкараме бърза крачка, но с тези подбити крака и този асфалт просто беше невъзможно. Просто си свалих обувките и ходех само по чорапи. Движихме се на няколко десетки метра един от друг, бяхме смазани, даже не си и говорехме. Желаехме единствено да се доберем до разклона, където ни чакаше и втория съпорт. Тези 6 км бяха много дълги. Стигнахме в 22:30 и беше толкова изкушаващо да спрем. В петъчната вечер се включи и Женя, която дойде като голяма помощ.

Ставаше все по-студено. Знаехме, че трябва да стигнем до Йончево, оттам да качим х. Аида и да слезнем към Спахиево. Какво пък толкова можеше да се обърка? Още с първите километри се бяхме изгубили. Пред нас стояха безброй пътеки. Въпреки маркировката не можехме да открием коя е правилната. Накрая нацелихме вярната, но там започна и истинският кошмар. Километри наред вървяхме по ръбове на скали, тясни и стръмни пътечки, през реки – изобщо не беше правилният момент за това. Може би подобни неща да не са толкова трудни, но в подобно състояние нещо такова се усещаше с голяма трудност. Когато най-накрая излязохме от тази местност, знаехме, че започва катеренето към х Аида. Въпреки че очаквахме изкачване, продължавахме да вървим по равно. Когато бяхме малко преди хижата, все още беше равно … и тогава дойде моментът, в който разбрахме, че сме хванали алтернативна пътека, въпреки че е маркирана. Пред нас се откри невероятно стръмен баир, а ние вече два часа се опитвахме да не заспим. Забихме щеките здраво и започнахме да катерим. Това толкова бързо ни вдигна пулса, че се разсънихме и очите ни вече бяха широко отворени. Почти се радвахме, че най-накрая има изкачване. Успяхме да стигнем до върха над хижата и от там започна спускане надолу. Часът беше около 02:00 и знаех, че след това спускане сме в Спахиево, където ни чака караваната за нощувка. Това ни давеше надежда. Стигнахме и хижата, от там започнахме рязко да спускаме надолу и в един момент пред нас излезе ограда. Оказа се, че всичко това е военен обект и пътят е блокиран. От край до край ограда с бодлива тел. Имахме само едно решение. Трябваше да се качим обратно, да заобиколим всичко това и да слезем от далече в селото, това беше и втората грешка в маршрута която ни коства наистина много време. Бяхме смазани вече, просто телата ни крещяха за сън, а ние не им давахме. Спуснахме супер техничните няколко километра, в които просто се подпирахме вече на щеките, защото надолу беше стръмно и с натрошени камъни. Накрая стигнахме селото и караваната малко пред 5 сутринта. Отново бяхме почти 24 часа на крак и не знаехме как ще издържим още един ден.

Strava активност за ден 3 / Пампорово – с. Спахиево

Ден 4 – Къде съм и какво правя тук
Този ден започна по различен начин. Още от предишния ден ни липсваше сън, но обикновено спяхме по три часа и сутринта поне за кратко се чувствахме по-свежи. Тук обаче се събудихме сякаш не бяхме спали изобщо – все още с болките по нас, болки по целите тела, при мен и при Стоян. Едвам се отлепихме от леглото, оправяхме се супер бавно и към 8:30 сутринта потеглихме (все пак към 5 и нещо бяхме заспали). Закуската и кафето също не помогнаха, сякаш нищо нямаше ефект.

Усещането беше кошмарно – никога не бях имал такъв старт на деня. Но нямахме избор, трябваше да потеглим на тези последни 100 км пътешествие. Бяхме преценили, че можем да завършим пред 03:00, за да направим рекорда под 4 дни. Започнахме с асфалт, което беше истинско изпитание първите няколко километра, докато телата ни загреят и болките се успокоят. През тези километри преминавахме през няколко села. Редяха се асфалт и ниви. В едно от селата за първи път успяхме да изхарчим пари и си купихме възможно най-мазния чипс и странен сладолед, но бяха вкусни, много вкусни.

Първите 20 км някак си минаха неусетно и стигнахме до караваната. Движехме се дори по-бързо от планираното и се зарадвахме, че може би ще успеем да спестим малко време. Но точно тогава заваля – изневиделица. Следяхме прогнозата и никъде нямаше дори шанс за дъжд, чак предишната вечер започнаха да се появяват сигнали за лошо време. Заваля доста силно, а ние нямахме време да чакаме. Просто облякохме якетата и потеглихме. Нещо, което не бяхме предвидили, че този ден ще преминаваме през толкова гори и ниви. Освен дъжда, който се изсипваше върху нас, земята стана кална, много кална. Обувките ни натежаха с по над 2 кг отгоре от налепена кал, а това продължи с часове. Движехме се изключително бавно, а всъщност полагахме много повече усилия, отколкото предполагахме. Всяка крачка беше настрани и пързаляше. Ловджийски джипове минаваха, разхвърляйки още кал и разкалявайки пътя. На моменти трябваше да се хващаме за дървета и клони, за да успеем да изкачим дори малките баирчета – беше толкова мокро и хлъзгаво.

Успяхме да преминем и следващите 20 км, а там, освен караваната, ни чакаше и Ивката от Хасково който реши, че ще е с нас до края. Той не подозираше в какво се забърква. Кипеше от енергия, докато ние едвам мърдахме. Дъжда намаля, а после спря, но времето остана студено, а земята – много мокра. Маркираните пътеки свършиха и често трябваше да си проправяме път през високи треви, тръни, да заобикаляме глинести участъци. Следващите ни спирки бяха на всеки 15 км. Да, може би звучи като прекалено близки разстояния, но за нас 15 км вече отнемаха часове. Студеното време ни беше сковало още повече и вече не можехме да отворим крачка, защото болеше. Стъпвахме леко и внимателно, за да не се контузим, защото всичко по нас беше ужасно натегнато. Вече виждахме накъде отиват нещата – дъждът беше провалил плана за под 4 дни. Затова решихме да се забавим малко повече, да се облечем добре и да заредим провизии, защото ни чакаше дълга нощ.

Потеглихме тримата и започнахме да прескачаме през различни проходи. Вече нямаше никаква маркикровка. Разчитахме на начертан маршрут, но на места и той не беше точен. Губехме се из гори, следяхме овчи пътеки, за да стигнем до съседното село и прибягвахме до всякакви импровизации, за да можем да продължим. Тези проходи се чувстваха безкрайни. Постоянно бяхме нагоре и надолу, а изтощението ни беше пълно. През няколко минути аз се подпирах на щеките, за да облекча болката в подбитите си крака. Когато виждахме някоя беседка, сядахме и за по минута затваряхме очи, а после продължавахме. Накрая стигнахме до следващия пункт. Оставаха ни още 30 километра. Повторихме процедурата с храната. Сменихме и отново обувките, защото всичко по нас беше мокро, и потеглихме към следващия проход. Той беше същият като предишния, но на нас ни се спеше все повече. Исках да крещя, но и за това нямах сила дори за това. Нищо не се случваше. Мълчахме дълго време, а аз започнах да виждам халюцинации от недоспиване – за мен това не беше ново. Новото беше, че започнах да не усещам тялото си, сякаш не бях там. Не мога точно да го обясня, но чувах звуци около себе си и не можех да ги осмисля. На моменти си поглеждах ръцете и се чудех какво правя тук, защо съм спрял, кога минах последния километър. Часът беше вече след 04:00, когато стигнахме до последния пункт. Оставаха ни 15 километра до финала, но решихме със Стоян, че трябва да направим бърза дрямка от 15-20 минути. Просто нямаше как да продължим в това състояние – усещах как съвсем скоро щяхме да припаднем някъде. Дори не съм разбрал как съм заспал – майка ми после каза, че съм влязъл в караваната и съм заспал на секундата, както съм бил с дрехите и раницата. Събудих се след 15 минути, чакаше ме кафе и лека закуска, Стоян също се събуди. Нуждаехме се от малко време да се съвземем. Ивчо ни чакаше, все още беше свеж и доста ни помагаше в тези последни часове. Знаехме, че последните 15 километра ще бъдат много трудни, но потеглихме. Сякаш първите два-три километра след дрямката се чувствах по-свеж. Вече бях изхвърлил всичко от раницата и носех само вода. Всичко по мен пречеше, не исках да пия или да ям, въпреки че знаех, че е нужно. Тогава настъпи момент, в който просто не помня няколко километра. До ден днешен нямам спомен за тях. Просто съм вървял и съм се опитвал да не заспя. Слънцето изгря,а ние бързо се озовахме под връх Шейновец. Гледката към кулата определено беше някакво разнообразие за нас, но бяхме станали изключително бавни, болките не спираха, а знаехме, че последният участък е дълго и технично спускане към Мезек.

Казвахме си „кво толкова, ще го пълзим, ако трябва“, но всъщност спускането дойде и определено болеше. Започнах отново да усещам болка в коляното, докато спусках надолу. Оставаха ни само някакви си 3 – 4 км, които обаче ми се струваха безкрайни. Имах чувството, че всеки път, когато погледнех часовника, разстоянието ставаше повече. Дори вече виждахме селото, стисках зъби колкото мога, но точно преди финала отново започна да ми се завърта главата и да не разбирам къде и как се намирам. Оглеждах се постоянно и се питах защо съм тук. Чувах, че Стоян и Иво говореха зад мен, но не можех да осмисля думите им. Всичко около мен се въртеше. Знаех, че трябва да завърша възможно най-скоро, защото безсънието ме натискаше сериозно. Разбира се, че объркахме пътя на финалния километър, но последните метри със Стоян дори успяхме да се затичаме и да стигнем до така желаната статуя на прасе в с. Мезек.

Цял екип от хора ни чакаше на финала, а когато родителите ми ме видяха в какво състояние съм, малко се стреснаха. Спомням си, че със Стоян записахме едно видео и как топях чипс в течен шоколад, просто за да наваксам някакви бързи калории. След това… след това не помня много. Събудих се след няколко часа в колата. Всичко ме болеше. Организмът ми беше изтощен, целия.

Чух се със Стоянски, при него положението не беше по-различно, но всичко това си заслужаваше.
Успяхме да завършим Е8 и да поставим нов рекорд от 4 дни, 6 часа и 48 минути.

Strava активност за ден 4 / с. Спахиево – с. Мезек

Продължих да сънувам един и същи сън през следващата седмица, именно тези 15 километра и как никога нямаха край. Винаги се събуждах стреснат и целия в пот.