Ком Емине — Последният тахан / Е3 под 7 дни / 2024

---

Скоростно 6-дневно преминаване на Е3

Записано GPS проследяване

Какво е Ком — Емине?

Това е най-дългият туристически маршрут в България и представлява преминаването от връх Ком (най-западната точка на България) до нос Емине (най-източната точка) през цялата Стара Планина. Дължината му е приблизително 600 км и с близо 20 000 метра положителна денивелация като се преминава през няколко области, национални паркове, планински траверси, диви и обрасли пътеки, села, градове, проходи и какво ли още не …

Обичайно, маршрутът се изминава между 21 и 24 дни като турист, но тук оставих туризма назад и реших да го правя скоростно, МНОГО скоростно.

Подготовката

Тук няма да навлизам в подробности за това как месеци преди това съм чертал маршрути, събирал съм информация за алтернативни пътеки, купувал съм нужна екипировка и съм си направил плана за състезанията през годината именно около преминаването по Ком-Емине знаех, че това ще е нещо голямо, ще ми трябва много сила, а после и време за възстановяване.

Месец преди старта, не можех да поставя точна дата защото буквално “дебнех” добро време, предвид че Юни е динамичен. Изчаках края на дъждовния период, но след това започнаха сериозни горещини трябваше да изчакам и тях. За съжаление, 21ви Юни беше последната дата до която можех да изчакам, а и трябваше да помисля за време за възстановяване между евентуалният край на Ком-Емине и следващото състезание. До последния момент времето се променяше постоянно, един ден са адски жеги, следващият ден са гръмотевични бури. В един момент просто заковах датата 21ви Юни и си казах “кот такоа, ще се справям на място”, нещо обичайно за моята личност 😁

Очаквах да имам помощ по трасето, подготвих всякакъв вид екипировка, всъщност и резервна такава, ако нещо се случи. Например резервен челник, раница, щеки, бутилки, обувки и т.н. Подготвих и огромна кутия с барчета / гелове / шотове и подобни с идеята да ги използвам между основните хранения

Тъй като миналата година гладувах доста по трасето (тогава ми беше първото Ком-Емине и нямах такива познания), бях си поставил за цел това да не се повтаря и планирах добре с какво и как ще се храня. Последните дни преди старта наблягах на пълнозърнести храни, телешко, паста, целина, авокадо, овес, ядки и бавни въглехидрати. Спрях и кафето за да мога да се възползвам максимално от свойствата на кофеина по време на скоростното преминаване. Избягвах храни с фибри, включително и салати които съдържат такива.

Тук разбира се обърнах и голямо внимание на обувките и чорапите защото повечето хора стартирали Ком-Емине, не успяват да го завършат и често за това причина са мазоли и/или пришки. Тъй като аз съм Altra фен и то с причина, реших да тръгна с по-тънките Altra Lone Peak 8 които са доста широки и по-леки, но знаех, че бързо краката ми ще се подбият и ще започна да усещам болка. В последствие ще сменям обувките с Altra Olympus 5 които са “танкове” т.е. по-тежки са, но пазят крака и са по-дебели и твърди в подметката. Тях исках да ги използвам когато вече краката ми са подути и изморени и ще се чувствам по-комфортно в тях.

Преди старта

Ден преди това, на 20ти Юни аз вече бях в Берковица като по пътя минах през Враца където оставих малка чантичка със запаси на Борис Борисов (Боре), които щеше да ми донесе на определени точки през първия ден. Опитвах през този ден да зареждам с храна колкото мога и да пия електролитни напитки знаейки, че това е от изключителна важност за хидратацията. Сутринта, преди старта направих 30–40 минутно разтягане … на пода в хотелската стая, изпих си магнезиевия шот (нещо което по принцип не пия, но използвам преди състезания и особено преди Ком- Емине преминаването) за да се отпуснат мускулите и заспах.

Тъй като старта ми беше в 17:00, разполагах с достатъчно време. След като се събудих започнах да стягам багаж и да слагам всичко по раницата, да проверявам дали всичко е стегнато, дали нещо няма да пада, да търся място на отделните предмети и всичко останало да го връщам по кутиите, които ще са в съпорта. Основно това бяха родителите ми, които пътуваха с кола и/или каравана според това дали завършвам денят на място на което имам къде да спя. Обядвахме и се запътихме към хижа Ком където поснимах малко с камерата, заедно със Златка Вълчева (тя щеше да е с мен през първият ден и нощ), взехме си нещо като кратко интервю, направихме последна проверка на багажа и към 15:00 поехме към старта или иначе казано връх Ком. От хижата до върха има само няколко километра катерене, за което също ни трябваха сили.

Ден 1: Старт на Ком — Емине!

Целта беше да стартираме към 17:00, но пристигнахме по-бързо, взех си камъчета от върха, които да хвърля в морето когато стигна. Насекомите бяха супер досадни и решихме, че няма смисъл да чакаме повече и тръгнахме 20 минути по-рано. Бяхме без раници, само с бутилка в ръка, тракер (цялото събитие имаше и живо проследяване) и телефон. Идеята беше да стигнем до прохода Петрохан възможно най-бързо и там да вечеряме, да вземем раниците и да тръгнем вече катерейки от Петрохан.

Точно така се и получи. Стигнахме за около час и 20 минути до прохода, вечеряхме за около 15 минути, натоварихме се и започнахме катерене към “Червената локва” последвано от спускане към хижа Пробойница.

Малко след това ни чакаше Боре, който беше дошъл с колелото, взе ни раниците и ние можехме да бягаме свободно до гара Лакатник. Доста бързо се спуснахме надолу, но вече започна да става тъмно и сложихме челниците. Златка започна да се оплаква, че има проблеми с корема и, че и се повръща, но каза, че не е проблем и ще и мине. След гара Лакатник, започнахме голямото катерене към с. Лакатник. Вече беше напълно тъмно, но все още доста горещо и все още бяхме без раници. Боре щеше да ни чака в с. Лакатник където беше и последното възможно място за кола и мястото където щях да направя основно ядене.

За съжаление, проблемът при Златка се влоши и въпреки че не ми се искаше да изкарвам цялата нощ сам, по-добрият вариант беше тя да спре, докато все още има цивилизация около нас и има как Боре да я закара до колата и. В последствие се разбра, че всъщност се е натровила от прекалено много чиста вода и се е получил проблем с бъбреците т.е. бяхме взели най-правилното решение. Ако беше продължила, можеше да се усложни цялата ситуация и това да ме забави и да застраши здравето и. Както и да е, стигнах село Лакатник, там си забърках една доза банан, тахан, мед, орехи, овес, вода и две варени яйца. До тук беше лесната част, часът беше 23:00 и аз трябваше да ходя и бягам цяла нощ през вече напълно дива част. Изобщо нямах време да размишления, просто хапнах за няколко минути и тръгнах. Най-верният ми приятел беше малката колонка която не спря да свири цяла нощ защото около мен постоянно чувах звуци на животни, светеха очи насреща ми, крещях по тях, гонех се със сърни и какво ли още не. Нощта беше тежка, но се движех добре и успях да премина значително разстояние.

За първи път спрях чак на известната чешма “Мечулица” където си починах 10–15 минути и там вече започна да се вижда изгрева, някъде към 05:00 сутринта.

Успях да си налея вода, да си напълня мяхчето с електролити, да измия себе си, до колкото беше възможно и потеглих. Знаех, че по някое време ще срещна отново Боре който беше изкачил планината с колелото за да може да ме пресрещне. Точно така и стана, малко по-късно го срещнах. Отново си направих предишната “манджа” с банана, тахана и т.н. Бях заложил на тази закуска през цялото ми преминаване. Понякога добавях и боровинки. Срещнах се с моя верен съпорт за този първи ден и докато закусквахме, успяхме да обсъдим няколко неща. Наистина съм му безкрайно благодарен за това, което той направи този ден — не беше спал за да може да ме чака на предварително избраните от мен локации. Той самият е Ком-Еминеец и разбира напълно какво ми е по трасето 🙂 Силно се надявам да мога и аз да му помогна когато той поеме по пътеката.

Започнах и голямото катерене към “Белият камък” или иначе казано, местността под връх Мургаш, а от там и вторичното катерене към “зла поляна”. Честно казано, очаквах да ме изморят доста повече, но се справих доста бързо и за нула време стигнах именно до там. Мислех да поспя 10 минути на заслона на “зла поляна”, но реших, че нямам нужда.

Тук можете да видите как си нося шише от кола и мисля че е още в мен от вечерта на с. Лакатник, тъй като нямаше къде да го изхвърля.

Започнах голямото спускане към Витиня, приблизително около 15 километра, но стана доста горещо и успях да стигна малко след 11ч, където вече ме чакаше съпорта, заедно с още няколко човека. Вече бях с над 100 изминати километра, но все още усещах, че имам сили. Тук е моментът да посоча, че щеките бяха изключително полезни тъй като в предишното Ком-Емине бях без щеки, разликата беше огромна. Останах на караваната, хапнах добре, починах около час и нещо. През това време си мислех, че ще успея да поспя, но адреналинът в мен е прекалено голям. От там, заедно със Сара Минкова и баща и (Павлин Минков), поехме към Арабаконат. Пътят до там беше около част, но по изклщчително неприятен терен и трябваше постоянно да следим оградата, която служи за ориентир. Имаше клони, тръни, наклон на терена и какво ли още не. Все пак стигнахме, там пак ни чакаше караваната, пихме нещо за бързо и заредихме с вода защото ни чакаше около 5 — 6 часа доста безводен и кофти терен. Потеглихме към х. Кашана.

Натрупаните километри започнаха да си казват думата и тези оставащи 30 и няколко километра бяха изключително изтощителни. Теренът беше доста тежък, отново тръни, съчки, клони, 100 пътеки и това ме изморяваше допълнително.В момента в който излезнахме на билото и започнахме да се движим по “Етрополските зъбери”, усетих силна умора и започнах да се влача. На единият ми крак се образува червено петно, вероятна алергия от слънцето. Всеки слънчев лъч ми причиняваше допълнителна болка.

Все пак, след няколко по-тежки часа, успяхме да стигнем до хижа Кашана. Чувствах се силно обезводнен и в момента в който стигнах, започнах да се наливам с електролити, възстановителни напитки и да се опитвам да се “събера”. Вечеряхме в хижата и веднага след това, около 20:30 се насочих към леглото. Полагаха ми се само няколко часа сън до следващия ден. През повечето дни трябваше да се будя към 03:20 за да мога да потегля в 4:00. Въпреки, че караваната беше на самата хижа, спах в една от стаите, а мама Данче се беше погрижила за уюта. Въпреки, че храната ми беше внимателно подбрана (в случая телешки кюфтета, ориз, яйца, авокадо), не пропуснах един Кашански боб 🙂 Бях ужасно изморен, само помирисах леглото и веднага заспах. Не съм мръднал докато не ми звънна алармата в 03:20.

Strava Activity " rel="noreferrer noopener" target="_blank">STRAVA активност за ден 1–135 км / ~4400 метра D+

Ден 2: Само часа след като съм завършил предишния ден със 135 км

Събудих се и имах чувството, че някой ме е прегазил, но никой не ме питаше и трябваше по най-бързият начин да се оправя и да тръгна. Този ден Иван Гочев беше с мен — изключително опитен планински бегач с доста опит по Ком-Емине. Бях в сигурни ръце. Вече бяхме в Централен Балкан и цял ден щяхме да сме на открито, по билото. Тръгването от Кашана е с много “зъл” баир докато не стигнем до подножието на връх Свищиплаз. Свалихме челниците доста бързо и пред нас започнаха да се откриват прекрасните гледки на високата част по Стара Планина.

Движехме се сравнително бързо в началото докато слънцето не се беше показало. Километрите минаваха неусетно. Дълго време трябваше да разчитаме само на две чешми и внимавахме с консумацията и. Някъде към 08:00 започна да се усеща горещината настъпваща с първите лъчи на слънцето. Намазах внимателно крака с петкото от предния ден. Бях се напръскал и със слънцезащита (пантенолът в нея успокоява болката). Подготвих и бинт ако се наложеше да покрия мястото. Втората чешма беше отклонение от пътя ни за връх Вежен. Предстоеше ни дълго катерене и въпреки че мислихме че няма да се наложи да ходим до там, жегата наложи промяна в плана. Оказа се добро решение. Спряхме на чешмата, изядохме по един сандвич, потопихме краката в студената река и заредихме нова вода във всички съдове, които носехме. Отклонението ни костваше около 20 минути, но в последствие компенсирахме тъй като бяхме по-бързо и с подновени сили. Качихме връх Вежен неусетно и веднага се засилихме към хижа Ехо. Пристигнахме там, влязохме вътре за бързо, изядохме по едно барче, напълнихме вода и потеглихме. Тук вече бяхме навлезли в по-туристическа част на Балкана, а и беше събота. По трасето срещнахме други бегачи които ни поздравиха, а на един камък в далечината чух “ДАВАЙ ПЕШОО” :))

Както си ходехме към хижа Козя стена, отт нищото изскочиха Сара и Павлин които бяха дошли да ни посрещнат и да ни помогнат. Малко по-късно се показа и Христо Минков (цялото бягащо семейство се събра) и заедно стигнахме до хижа Козя стена. Тук процедурата беше стандартна — влизаме, пълним вода, почиваме няколко минути и по най-бързия начин излизаме. В един момент срещнах и човека с когото щях да съм на следващият ден, а именно Даниел Иванов. Превърнахме се в голяма, но бърза бегаческа група и започнах да усещам, че в мен имам доста сила за да продължа. Не знам дали заради адреналина или друго, но започнах да бягам бързо и така до Беклемето. Там ни чакаше якият съпорт. Бях изминал над 55 км, но но бяха тежки и технични. Отново хапнах телешко, ориз, яйца, авокадо и котидж, починахме около 30–40 минути. Иван ме предаде в ръцете на Даниел с когото потеглихме към хижа Добрила, където се очакваше да е нашата нощувка. От там щяхме да потеглим на следващият ден към Старопланинския траверс. Заредихме добре с вода, барчета, провизии и потеглихме. Притеснявах се, че ще стигнем доста бавно, но изминахме цялото разстояние за около 3 часа. Някъде по средата започнах да се чувствам доста изтощен. Беше дошъл моментът, в който слънцето най-много ме мачкаше. Към 19:00 успяхме да стигнем хижа Добрила като през това време с Дани успяхме и да поснимаме доста, без обаче да бавим темпото. Той беше със съвсем свежи сили, а аз на моменти се влачех зад него, но това е част от играта. Още при пристигането на хижата, първото нещо което направихме е да поръчаме храна. А повярвайте ми, поръчахме толкова много храна, че остана, НЕЧУВАНО!

Бързахме да хапнем за да можем да се изкъпем за няколко минути и да поспим. За съжаление, тук дойде моментът, в който и до сега не разбрах как се получи. Легнахме си и не можахме да заспим. Аз, който бях много изморен, изведнъж се чувствах зареден с енергия. Над три часа не можехме да заспим, чудехме се каква е причината, не бяхме пили нищо кофеиново, трябваше да ни се спи и то доста, но не се получи. Заспахме малко преди 00:00 и като цяло ни се събра под три часа сън. В последствие предположих, че заради огромните количества храна, които стомахът трябваше да преработи и преумората, сънят през тази нощ беше меко казано оскъден. И недостатъчен.

STRAVA активност за ден 2–73 км / 3200 D+

Ден 3: Очи пълни, но недоспали

Събудих се отново към 03:20. Чувствах се смазан, недоспал и имаше защо. Разбира се, никой не го интересуваше това, трябваше да тръгваме. Успях да си направя моята си закуска (Дани я носеше в кутия в своята раница за да мога да си набавя моята ежедневна “начална енергия”). Тръгнахме, като под тръгнахме, имам предвид, че от вратата на хижата започнахме да катерим връх Амбарица. Качихме се на 2100 метра, а още нямаше и 05:00 сутринта. Качихме се до врух Купена по въжетата, а от върха вече се виждаше изгряващото слънце. Усетих прилив на енергия и надолу, въпреки опасният терен и наклон, с Дани бягахме. Беше невероятна емоция и много адреналин да бягаш по скалните ръбове толкова високо. Имаше нещо специално в този момент и мисля, че който го е правил, би ме разбрал чудесно.

Това беше всъщност и най-техничната част от Ком-Емине, този траверс. Все пак не минавахме за първи път и бързо се справихме и стигнахме заслон Ботев. Там наляхме вода, хапнахме по един сандвич (всеки ден тръгваме с предварително подготвени сандвичи в раниците, барчетата. Горяхме огромни количества калории, които трябваше да възстановяваме) и веднага потеглихме към върха. Стигнахме връх Ботев бързо — най-високата точка на Ком Емине, но го подминахме с идеята да избегнем допълнително забавяне.

Вече се бяхме насочили към хижа Тъжа, но слънцето започна да напича.Разчитахме, че ще можем да налеем вода от хижа Мандрата. След много качване/спускане и дране в хвойна, стигнахме до хижа Мандрата, но беше заключена и тук започнахме да се чудим какво да правим. Дълго време останахме без вода и дехидратацията ни принуди да си наливаме вода от места, където водата беше с меко казано, съмнителен състав. За наш късмет, точно преди голямото изкачване към Мазалат, случайни хора бяха спрели с джипка и ги питахме за вода. Оказа се, че не само имат, ами е и чиста. Напълнихме бутилките, благодарихме и без да се мотаем, започнахме поредното голямо катерене.

Точно когато се озовахме на стръмната и открита част, жегата отново ни нападна и забавихме. Пестяхме водата, тъй като дълго време нямаше да имаме достъп до нея. Катерихме и катерихме, а баирът беше безкраен.

Малко смачкани, малко уморени и прегорели, успяхме да стигнем до хижа Мазалат. А имахме още много път. Там обаче решихме да починем малко, хапнахме … не, НАПЛЮСКАХМЕ СЕ яко, едвам мърдахме, но бяхме изгорили бая калории цял ден и това ни беше нужно. Заредихме отново вода и от тук вече започнахме да побягваме сериозно към следващата точка, а именно хижа Партизанска песен. От там взехме по една кола и ни дадоха да се разпишем в книгата за Ком-Еминейци. Окъпахме натрупаната сол и умора в чешмата и с Дани потеглихме към Шипка.

Първо минахме през Узана и там спряхме да заредим вода на една чешма. Въпреки всичко се чувствах сравнително добре, но до Шипка имахме сериозни остри спускания и катерения. Слънцето вече сериозно напичаше, беше около 16:00 часа и се озовахме изцяло на открити. Целта беше на Шипка вече да ни чакат родителите ми с подходяща храна, но стигнахме по-бързо от тях. Решихме да не спираме и продължихме направо към хижа Бузлуджа и то по асфалта. 10 км еднообразен терен или обраслите пътеки с много изкачвания и слизания. Решението беше ясно и прецених, че асфалтът е по-добрата опция. Сметнах, че ще е по-добре да си продължим по асфалта, дори и по-бавно. Някъде по пътя съпорта ни настигна, но тъй като ни оставаше малко до хижа Бузлуджа решихме да вземем нещо леко, да ме напръскат с някакви замразяващи спрейове (усещах болка в единия глезен заради техничния терен и кривенето на крака). Въпреки лесния терен, километрите и часовете вече ми идваха в повече и започнах да усещам сериозна умора, както и подбиване в ходилата. Спирахме няколко пътиза кратки почивки и продължавахме. Към 19:00 стигнахме хижа Бузлуджа и там започна стандартната процедура по възстановяване — измиване на крака, през това време хранене с ориз, яйца, телешко, авокадо, възстановителни напитки, лек масаж за да разнеса натрупаната и въпреки че я избягвах, се насладих на няколко парчета диня. Като цяло се чувствах доста смачкан, но знаех, че ще заспя лесно. Със сетни сили се изкъпах, заснехме кратко интервю с Дани, благодарих му за подкрепата през изминалите 24 часа където компанията му беше безценна. Към 20:30 той тръгна, а аз неусетно заспах.

STRAVA активност за ден 3–70 км / 3300 Д+

Ден 4: Тук вече ще започна да става по-лесно, нали, НАЛИ?

Отново 03:20. Усетих вибрациите на алармата и нямаше как да не стана. Пореден ден, същата рутина — бърза баня, закуска. Погледнах бурканчето с лешников тахан — беше наполовина, колкото и пътят ми по маршрута. Усмихнах се от символиката. Заредих, а Пламен Маринов тъкмо беше пристигнал. Днес той щеше да е моята подкрепа по трасето. Нещо, което към този момент искрено оценявах. Все пак се намирах на пътя на Дружбата. Заредих доволно, а Пламен Маринов тъкмо беше пристигнал, днес той щеше да е с мен по трасето. Спомена ми, че винаги е искал да направи този маршрут, но никога не е минавал точно тази част. На хартия би трябвало вече да сме минали най-техничната част и днес денят да е по-лесен, но реалността беше друга. Тук започваше истински дивата част на трасето — хижите бяха рядкост, дълги пусти разстояния, обрасли пътеки и паяжини, в които се оплитахме. Личеше си, че никой не беше минавал скоро по тези пътеки. Започнахме с преминаване на ветропарка и връх Бедек — истинска красота по изгрев и нов прилив на енергия за поредния ми ден по трасето.

Неочаквано бързо стигнахме до хижа Българка. Чак опасно бързо, но теренът го позволяваше, а и се възползвахме максимално от хладното утро, защото после ни чакаше МОР. Там спряхме, взехме по едно барче, напълнихме водите и тръгнахме, гледахме да не се мотаме много. До гара Кръстец всичко беше чудесно, но от там започна и по-дивата част за деня. Това беше част от трасето на Трявна Ултра и Пламен го познаваше до момента, в който не излязохме от тази част и започнахме да газим в коприва, тръни, на моменти се губехме, въпреки начертания трак. В този край някога е имало много сериозна маркировка, но вече беше заличена тъй като там не е особено развит туризма и пътеката се ползва най-вече от Ком-Еминейци. Още беше рано, сезонът на преминаванията тепърва започваше и пътеката не беше отъпкана. Вече започнахме да спускаме към хижа Грамадлива и там успяхме да заредим с вода, намерихме си малини и .. цветя 🙂

Бързо стигнахме и до “Прохода на Републиката”, а там имаше достъп до крайпътна кръчма. Не е точно храната която бих искал да ям, но все пак работим с каквото разполагаме. Направихме класическа поръчка от салати, чорби и пърленки, а до нас имаше студена чешма където измихме краката. Тук да вметна, че първото нещо, което правя когато спра, е да сваля обувките, за да могат краката ми да изсъхнат защото въпреки чорапите петопръстници и проветривите обувки, потта трупа влага, а това създава пришки и мазоли. Хапнахме добре, забавихме се около 20 минути, но след тези 33км, имахме нужда от малко почивка. Тук вече започваше по-трудната част и тъкмо си хапнал повече от добре и веднага започваше остро катерене, буквално на излизане от кръчмата. По план трябваше да имаме няколко водоизточника преди крайната цел, но не знаехме, че няколкото чешми напред ще са изцяло пресъхнали. На едно от ключовите места избрахме да катерим адски стръмния баир, който ни беше пряк път и по този начин пропуснахме и едната чешма — “Йорданино кладенче”.

На снимката самият баир не си личи толкова, но беше изключително стръмно. За съжаление, както споменах, следващите чешми бяха пресъхнали и останахме без вода, чак до хижа Буковец или иначе казано няколко часа. За тази хижа знаехме, че често е затворена, а водата спряна и се надявахме това да не е така. Стигнахме влачейки се до там, но за наш късмет, хижата беше отворена, но нямаше никой вътре. Влязохме си в кухнята, наляхме вода, почти се изкъпахме на чешмата, видяхме и един лимон и го изстискахме във водата. Нарязахме си и един домат върху две филии хляб с олио, да, до там го бяхме закъсали, а ни беше писнало от барчета. Огледахме се, все още нямаше никой, нямаше и на кой да платим дори, а не можехме да чакаме повече и поехме към катеренето за хижа Чумерна. Там вече започнах да усещам умора, но за час и малко успяхме да стигнем до хижата като минахме през “Райската пътека”, която не просто ни спестяваше няколко стотин метра, но и имаше различни забележителности по нея.

На хижа Чумерна решихме да починем малко, а вече беше дошла “любимата” ми част на деня — слънце, умора, жега, над 50 преминати километра и значителна денивелация. Изядохме по един кроасан и по едно барче, свалихме обувките, починахме едни 15–20 минути и потеглихме към последната точка. Очакваха ни още “само” 30 километра — до прохода Вратник, който свързва град Елена с град Сливен. Тръгнахме надолу тъй като хижа Чумерна е последната точка над 1000 метра по Ком-Емине и веднага започва остро спускане.

Всичко вървеше по план докато след първият стръмен километър, не осъзнах, че съм си забравил щеките … Пламен се върна по този стръмен участък заради мен и му бях безкрайно благодарен. Пореден ден и момент, в който оцених помощта която получих. Малко по-късно ме настигна докато аз продължавах да притичвам надолу и подхванахме дългият път заедно. Редуваха се прашни пътища с горски пътеки. Беше горещо, но се движехме в гора, което спестяваше обичайното за тази част от деня “смазване” от слънцето. Постоянно бяхме рязко нагоре или рязко надолу, нямаше равно почти никъде и това 20 километра. Последните 10 километра за мен бяха доста тежки, вече не си усещах краката, толкова бяха подбити и ходих с различни болки по тялото ми. Имах и разни прожулвания от предишните дни които също се опитвах да изолирам от съзнанието си. По пътя срещнахме и група кросови мотори, бъгита и АТВ-тат които също правеха Ком-Емине. Към 20:30 успях да стигна прохода където ме чакаше караваната. Знаех, че цяла Ловешка група ще дойде и ни носеше пица и диня, но пътят беше доста лош от северната страна на прохода и пристигнаха малко по-късно. Аз вече бях закъснял и се опитвах да се нахраня възможно най-бързо, да се изкъпя и да опитам да поспя. Към 21:30 вече бях готов с всичко и помирисвайки възглавницата, заспах. Знаех, че сънят тази нощ ще е по-къс, а много се притеснявах за следващият ден тъй като трябваше да мина може би най-тегавата част от Ком-Емине. Дори не съм разбрал кога групата е дошла, оставила и специална изненада, която открих едва на сутринта.

STRAVA активност за ден 4–85 км / 3100 D+

Ден 4: Оле мале!

Бях си нагласил алармата за 3:30 този път и да, знам, това бяха “само десет минути”, но толкова можех да си позволя. Станах, закусих, оправих си раницата, заредих я с повече неща тъй като знаех, че този ден ще е много тежък и в този момент пристигна и компанията ми за деня — Димитър Маринов, а с него дойде и Митакиса който щеше да ни чака на определени точки и да ни снима. Тръгнахме веднага защото знаех, че ни чакат 30 км само до град Котел от където щеше да започна и сложната част. Както всеки ден, потеглихме доста бързо, теренът в началото беше доста разнообразен, имахме леки спускания и леки качвания, но почти през цялото време бяхме в гора, даже и изгрева посрещнахме в гората.

Стигнахме и до ключовата поляна където трябваше да продължим през горско стопанство “Зелениче” което представляваше 15 километра еднообразен път и там, ако си сам може да полудееш, но понеже бях с Димитър, преминахме неусетно, а той “водеше” добре. Гледахме да натискаме колкото можем докато все още е поносимо хладно. По план, трябваше родителите ми да ни чакат в град Котел където да ни заредят със запаси, да хапнем, да вземем няколко допълнителни неща като шапка, очила тъй като реших, че няма да са ми нужни в ранните часове и да продължим. За съжаление се беше появил технически проблем със закачането на караваната и те не успяха да дойдат навреме. Всъщност до някъде вината беше и в нас защото планирахме да стигнем към 10:00 в Котел, а пристигнахме към 08:30. Така де, нямахме избор, а и нямахме време да сядаме по заведения и прибегнахме до едно изкушение — ДЮНЕР! Да, аз изядох огромен дюнер, придружен от кола. Седнахме да починем за няколко минути, тъй като знаехме, че тези бързи 30 километра по-късно ще си ги платим. Но какво да правиш, адреналин.

На излизане от града решихме да вземем по един сладолед, да напълним до горе всички бутилки, които имахме и потеглихме към първото зло — Върбишки проход.

За късмет, Митакиса извади от някъде шапка и закрепих положението със слънцето, а очаквах доста да ни напича. Притеснявах се, че съм без шапка. Започна един безкраен баир за катерене, даже минахме по колоездачния път тъй като качването от Котел по туристическата пътека представлява безкрайно губене, храсти, жега по открити поляни на остри изкачвания и изобщо е едно излишно хабене на сили. Да, бяха два километра отгоре, но според мен и до този момент си заслужаваше. Може би за в бъдеще бих постъпил отново така. Часът беше към 11:00 и слънцето сериозно започна да напича, а някъде по пътеката отново срещнахме групата мотори и атв-та. Мислех си как предния ден са стигнали за нула време до Котел, цяла нощ са се забавлявали, сутринта са станали към 10:00 и знаех, че те на същия ден ще стигнат Емине, завиждах със злоба :D, НО това беше моят избор. По мои сметки очаквах, че на 50ти километър вече трябваше да сме слезли от Върбишки проход, но някак си станаха 60 км. След голямо спускане по камъни, успяхме да стигнем до точката където вече родителите ми ме чакаха с караваната. Чаках тази почивка много отдавна. Мисля, че от както тръгнахме от Котел имахме само една кратка почивка за сандвич на единствената чешма по пътя. Още с пристигането на Върбишки проход си измих краката със студена вода, наливах се с течности защото се чувствах силно дехидратиран, хапнах адекватна храна, починахме около 30–40 минути. Знаех, че от тук следва най-големият ад — стигането до Ришки проход. Това бяха едни 30 километра в обрасли пътеки, клони, коприви, липсваща маркировка, постоянно губене, насекоми навсякъде и какво ли още не.

Колкото и да не ми се искаше, трябваше да тръгвам, напълнихме всички възможни съдове за вода отново и потеглихме. Още от самото начало вече се чувствах смазан, тъкмо слънцето започна да напича силно, а ние имахме дълго време изкачване, часът беше към 14:00. Тук имам спомени как на моменти бях адски изтощен, опитвах се да се храня по-често, опитвах дори да взема някакъв кофеин, но нищо не помагаше. Усещах само силно подбити крака и умора.

Гледах да бягам, дори и леко на спусканията. Най-гадната част беше точно в края. Имахме спускания по 15 минути/ километър, дори острите ни качвания не бяха толкова бавни. Всъщност на теория нито километрите нито денивелацията са нещо сериозно, но самият див терен правеше всичко толкова бавно. Постоянно по мен лазеха някакви насекоми от храстите в които се търкаме. Трябваше да бием коприва с щеките, а по едно време изскочиха два язовеца. И докато аз им се радвах, единият се спусна агресивно към не. Аз се чудех дали да се смея или да крещя, но започнах да го плаша с щеките и си тръгнаха. Някъде към края и Митакиса ни срещна, но аз тука вече бях “свободен електрон”, карах по инерция и колкото можех, със сетни сили. Тъкмо започна да става тъмно в гората и успяхме да излезем в края на Ришки проход където родителите ми бяха паркирали караваната- изключително впечатлен бях от тяхната съобразителност да паркират далеч от асфалтовия път за да мога да спя и най-вече да не чувам шума от преминаващите тирове. Стигнах размазан, седнах на стола и заспивах, но трябваше да ям и от някъде да намеря сили да се изкъпя. Стоях на стола, гледах в точка, уморен, блуждаещ, но все пак разбиращ, че това не ми помага. Родителите ми сновяха около мен, говориха ми, но аз не ги чувах. Имах нужда от почивка — и те, и аз го знаехме. Ставаше все по-трудно.

Някак си намерих нужните сили, хапнах набързо, оправих се, изкъпах се и се трупясах в леглото. За съжаление това щеше да е поредният ден с недостатъчно сън, но стигнахме към 21:30, а аз заспах към 22:30. Двата броя Димитър си тръгнаха, а за следващият ден аз бях сам, поне до някъде.

STRAVA активност за ден 5–92 км / 2300 D+

Ден 6 — всичко или нищо

Тук е важно да посоча, че през миналата година направих целият маршрут за 9 дни и 13 часа. Целта ми тази година беше да го направя за под 8 дни. Не смятах, че мога да го направя за под 7, даже си правех някакви сметки и все не излизаха, смятах, че няма как да се справя. Всъщност толкова силно бях тръгнал и толкова добре се движех, че ме гласяха да мина не просто за под 7 дни, а за под 6 дни. На моменти ми минаваше през главата дали не мога да натисна за под 6 дни, но аз не бях тръгнал с тази цел, трябваше да не спирам да ходя / бягам последните 48 часа и реших, че това просто няма да е здравословно и да, това идва точно от мен — аз, който съм доста безотговорен и често се хвърлям с главата напред без да мисля. Всъщност в един момент осъзнах, че дори и това е възможно, но трябваше от самото начало да срежа от сънят и почивките през цялото време. Ето защо реших, че ще се пробвам да го мина а под 7 дни. Това означаваше, че трябва да мина останалите 110 км без основна почивка. Разбира се, станах рано сутринта, отново към 3:20, набързо намачках един банан с овес, тахан, мед и боровинки. Тръгнах сам, веднага след краткото спускане , което ме да ме изведе от другата страна на Ришки проход. Започна и голямо, 10-километрово дълго изкачване.

Много, ама много ми се спеше, чудех се какво да правя, пусках си музика, плисках се с вода, която по принцип ми е за пиене, но трябваше да не спирам. След дългото качване, започва и едно по-плавно спускане, вече бях изтощен, а беше едва началото на деня. Започнах да бягам надолу, а вече и слънцето започна да изгрява и се ободрих. Към 20ти километър започнах да забелязвам знаци на цивилизация, разни чешми, тук там някаква ограда, градинки и постоянния поток на крави. Седнах до на една чешма за да си почина за няколко минути, чувствах се част от стадото.

Стигнах до село Планиница, а там вече хората бяха заседнали на масите пред заведенията. Не мога да обясня погледите им след като видяха багащ човек със заешки уши как влиза в магазина 🐰. Там набързо взех една кола и сладолед и продължих надолу. Тук вече хващах няколко километра по асфалт и то с много приятен наклон, можех да бягам доста бързо.

Засилих се сериозно надолу, не помня от кога не бях бягал с такава скорост. Стигнах до Дъскотна където ме чакаха родителите ми с караваната и Златка която щеше да продължи до края с мен- силно притеснен, дали ще издържи, но имах голяма нужда да не съм сам по трасето. Бях минал вече над 30 километра и се чувствах леко изморен. Седнах за бързо, хапнах по-сериозно, напълних вода, напръсках се с разни изстудяващи спрейове защото все още усещах болката по глезена и със Златка хванахме прочутия “баир след Дъскотна”. Наклона е малък, но е безкраен, а в това състояние няма как да бягаме нагоре и просто ходим и ходим, а баира няма край. Мисля, че сигурно два часа сме катерили нагоре. Стигнахме до една табела на която пише, че от тук вече морето може да се види, нещо което не успях да видя миналата година, НО наистина се виждаше морето.

Целта беше да минем едни 45 км до село Козичино където да починем за няколко часа и да продължим с последните 40 км към финала. Тук обаче хващаме една много дива и неподдържана част на Ком-Емине и като цяло е “който както може да се оправя”. Хубавото е, че минавахме през няколко села и можехме да наливаме вода или да спираме през магазинчета. Всъщност спряхме само в едно село по пътя където хапнахме, отново взехме сладолед и продължихме. Взимахме и доста плодове от дървета покрай пътя (ех, тази Златка не спря да яде) тъй като този ден имахме и доста ходене по асфалт, нещо което сериозно подбиваше краката.

Знаехме чешмите пред нас, но слънцето вече сериозно напичаше и решихме, че няма да прескачаме село Сини Рид (което обикновено се пропуска) и ще минем през него, дори малко да удължавахме пътя. Намерихме чешма в селото която също едвам течеше и решихме, че ще ползваме магазина в селото. За съжаление нищо в селото не работеше и добре, че бяхме напълнили от чешмата. В края на селото видяхме автомивка с кафе машина която предлагаше и студени напитки. Веднага се засилихме за по една количка която да ни вдигне малко защото жегата не прощаваше. Няколко пъти пуснахме монети в машината, която просто ги гълташе и нищо не се случваше 🙁 Изключително тъжно и то не толкова заради парите, а заради това, че студената количка е на една ръка разстояние от теб, а не можеш да я вземеш. Казахме си “майната му” и продължихме. Без да очаквам, част от пътеката беше силно, ама СИЛНО обрасла и трябваше да минем над половин километър през пълен кошмар, беше ужасно.

На места растенията стигаха до лицето и навсякъде по нас имаше насекоми, а по-лошото беше, че обувките се пълнеха с малки трънчета които нямаха махане. Бяха по обувките, в чорапите, изгубихме два пъти по 20 минути да чистим и пак не успявахме. От там хванахме по една скучна пътека, но знаехме, че село Козичино е на само 5 километра където ни чакаше по-голямата почивка. Бяхме в изключително дива местност и в един момент забелязахме как един човек с гръб към нас влезе в храстите, сякаш до тоалетна. Минаха ми някакви мисли през главата, но си викам “не е възможно”. Казах на Златка да минем по-отстрани за да не притесняваме човека в храстите все пак и минавайки покрай него чухме “извинете, имате ли тоалетна хартия” и тук вече разбрах, че е възможно. Познах Ичо по гласа. Беше дошъл да ни посрещне малко преди селото, доста приятна изненада.

Аз и Златка определено имахме нужда от разсейване защото слънцето и всичките препятствия ни бяха изтощили, озлобили и умълчали. Дори успяхме да потичаме към селото. Веднага седнахме да хапнем, изкъпах се и исках веднага да се “размажа” в леглото. Доста мислих дали да тръгна веднага, но реших, че ако го направя, ще стигна Емине през нощта, а не исках това. Решихме да поспим два часа и да тръгнем точно в полунощ. По този начин щяхме да можем да стигнем до Емине по време или малко след изгрев. Заспах на моментът, дори не усетих кога са минали два часа. Събудих се все още изтощен, но тук беше момента, в който трябваше да натисна въпреки всичко. Започнах да си правя закуска и забелязах, че това беше последната доза тахан, край, нямаше повече, това трябваше да е последният напън до финала. Веднага на излизане от селото се сблъскваме с готината табела.

Минахме първите 10 километра доста бързо. Реално нямахме много денивелация, но ходехме през ниви и постоянно имаше разклонения, които въпреки навигацията, е много лесно да объркаш и няколко пъти хващахме грешни разклонения. Бързо стигнахме до кулата на Плазовец и от там започнахме остро спускане по обрасъл терен, а след това дойде и чаканото спускане няколко километра по асфалт. Пред нас виждахме как свети цял Слънчев Бряг и Бургас. Виждал съм го през денят, но през нощта е ЛАЛ! Започнахме да бягаме надолу, а поради някаква причина имаше улично осветление със сензори и минавахме през всяка лампа, тя светваше и зад нас оставаше лека светлинка. Сякаш лампите ни изпращаха към финала. От никъде се появи и кола която беше спряла срещу нас, това се случва в 02:00 и малко се притеснихме какво може да е може да е. Когато наближихме колата и тя започна да дава назад, спирайки напреки на асфалта. В крайна сметка се оказаха младежи, които търсиха усамотение, а ние просто бяхме в паника. Тук обаче приключи и забавната част. Следваха едни 10 километра с много кофти участък по неравни пътеки, храсти, но най-отвратителното нещо бяха насекомите които по принцип си кръжат около нас защото сме с челници, но на моменти просто правеха рояк и атакуваха. В такъв момент просто не можех да поема въздух. Гасях челника и чаках да отмине. Забавното беше, че атакуваха основно мен, а Златка сякаш избягваха. Тук аз започнах да усещам болка в мускула над коляното, болка, която лека полека започна да се засилва, заедно с умората. Тази мъка продължи поне два часа, беше кошмарно.

Точно на изхода за Поморийски проход ни чакаха родителите ми, този път само с колата — вече нямаше нужда вече от караваната. Тук, докато пиша и се сещам за този момент тогава, започнаха да ме обземат едни приятни емоции, въпреки умората. Оставихме раниците в колата и взехме само по една бутилка, и телефон. Решихме да ходим по асфалта. Да, рисково е, но в 4:00 движението беше доста слабо, а и щяхме да сме по-бързи. Все пак това са над 5 км по асфалт.

Започнахме да се затичваме по асфалта, но болката в мускула при мен започна да става по-силна и започна да ми пречи на нормалното движение на моменти. Стигнахме изхода на Поморийски проход където отново родителите ми ме чакаха. Сложихме отново раниците, напълнихме вода, оставихме доста излишен багаж и тръгнахме през широките пътеки към Емона. По пътя слънцето тъкмо изгряваше и в далечината виждах последната цел.

Започнах да се движа по-бавно, спрях и да бягам, болката над коляното много се засилваше и дори на моменти просто спирах за няколко секунди за да си поема въздух, но не можех да спирам. На седем километра от финала, почти в несвяст, с пулс индикираш по-скоро сън, седнах на един дънер да поема въздух за няколко минути. Знаех, че остава малко, но просто нямах сили. Кофеинът сякаш не стигаше. Наложи се да взема и гел, който ми помогна да се съвзема и да продължим. А Златка само ми надуваше главата, че “не остана”. И някак, наистина не оставаше много. Видях и последният баир нагоре, знаех какво ще се покаже там, но Златка не знаеше. Моментът в който се видя цялата гледка към морето и фара, тя се разплака, а оставаха още 3 км само надолу. Много ми се искаше там да се пусна бързо, но болката не ми позволяваше. Куцукайки надолу се пуснах и малко преди финала се затичах, въпреки цялата болка. Опитах се да заснема кратко видео на финала, но ми беше наистина трудно. Родителите ми ме прегърнаха на финала, а усмивката не слизаше от лицето ми. Беше по-силно от умората. Незабравимо и неповторимо. И тогава ме заляха всички емоции. Не усешах болка. А само благодарност — към себе си, че успях, въпреки всичко и към хората, които ме подкрепиха с каквото можеха. Дори и тези, които просто не можеха физически да са до мен, но ми помагаха и от разстояние. Държаха духът ми силен и волята, да, точно волята ме доведе до финала. Помня и сълзите в очите на родителите си. Радостта, шампанското. Да, успях. Успях да завърша Ком-Емине за 6 дни, 14 часа и 50 минути.

STRAVA активност за ден 6–110 км / 2400 D+

---

Полезна информация и маршрути за Ком-Емине

В посочената папка съм създал нещо като сбор от важна информация за маршрута като и тракинг файлове, разделени на дни, цени на хижи, екипировка и други:

https://e3.adventurepeter.com/info

Надявам се тази информация да е полезна при планирания на вашите преходи.